Село Горна Липница
В централната част на Дунавската равнина, на 12 км североизточно по пътя от гр. Павликени за гр. Полски Тръмбеш, в западната част на малката долина Ялия, се намира с. Горна Липница. То е разположено от двете страни на шосейния път, по левия бряг на малката рекичка Ялия. Селото заема площ от 1500 дка. Единственият равен терен, слабо наклонен на юг, дава приветлив вид на селото, особено погледнато от южната височина Чуката. От там като на длан се вижда цялото село с очертанията на дворовете, улиците и площадите. Селото има две главни махали – Горна и Долна, за разграничаване на които служи централният площад и една широка улица по оста север-юг. На тази улица в миналото хората са събирала добитъка, за да го изкарат на паша.
Най-близките съседни селища са: на изток – Долна Липница, на север – Карайсен, на запад – Патреш, на юг – Дъскот, а на югоизток на шосето за Велико търново – Паскалевец. В тези си граници горнолипнишкото землище включва 33 хиляди декара. Най-високата част от землището са Срещните могилки – 160 метра надморска височина.
История
Основаване на селото
Плодородната почва, изобилната изворна вода, буйните дъбови гори са привличали хората от древността в този изключително красив край. В местността Бурловец са намерени каменен чук, кремъчно длето и шило, което свидетелства за следи на пещерен човек от новокаменната епоха (3000-2000 г. пр.н.е.), обитавал пещерите около Велико Търново и с. Мусина и слизал по местните гори на лов. Пак там, и най-вече по поречието на малката Бурловска рекичка, са намерени желязна мотика, свещник, фрагменти от глинени съдове и оброчна плочка "Тракийски конник" – следи от тракийските племена уздицензи и кробизи, които са обитавали тия места.
По местността Мрямор, около Кладенците и Язовира, са открити зидове на големи постройки, зидани от едри каменни блокове и тухли с хоросанова спойка. За една от тях се предполага, че е била римска обществена баня. Твърде вероятно е в тази местност да се е намирало седалище на римски военен пост, който е охранявал пътуващите кервани със стока.
В землището са намерени и много остатъци от славянобългарски произход, предимно керамични съдове. Най-често са откривани в местностите Биюкалевен, Цариц, Горно ливади.
Както тракийските, така и славянобългарските поселища са били малки и разположени по теченията на малките дерета, близо до големи извори и гори. Едва по-късно с нарастването на селището постепенно са се разширявали и пасищата около селото и обработваемата площ навлизала все по-навътре в горите. Доскоро по местността Припека, използвана и сега за пасище, са личали синорите на изоставените в миналото ниви.
Разпръснатите из землището могили навярно са служели за наблюдателници или за пътеуказатели, тъй като при разкопки не са открити следи от погребения.
Съществува предание, че името на селото – Горна Липница, е получило наименованието си заради някогашните липови гори, които се простирали на юг от него. От тия гори сега не е останала и следа, освен в покрайнините на землището.
По откъслечни данни от турски извори за българската история става ясно, че селото датира от средата на ХV век. То е записано под името Юкара Либниче, което преведено на български означава именно Горна Липница. Фактът, че селото съществува 37 години след падането на България под Турско робство, навежда на мисълта, че е съществувало още през Втората българска държава. От историята се знае, че турските нашественици са нападали селата за да крадат, а местното население се е криело в планините, далеч от централните пътища. На техните места са се заселвали турските колонисти. Ако първите заселници в селото бяха турци, името щеше да бъде чисто турско, т.е. Юкара Ихламбур. На турски ихламбур означава липа. По предание първият българин, завърнал се отново в турското вече село Горна Липница, бил Карапетко. Преданието разказва, че той, гонен от преследвачи, след дълго скитане се озовал в горите около селото. Сутрин слизал за вода близо до селото. Един ден турците го хванали и го пазарили за пастир на техните говеда. След време Карапетко се оженил и построил къща в долния край на селото. След него се заселват и други българи като слуги, занаятчии и изполичари на турските имоти. Предполага се, че първите български заселници са от ХV век. От Карапетко идват сегашните родове Хайдуроолу, Господиноолу, Ганеулу, Бекоолу, Гашкоолу, Гутеоолу, Караиваноолу и Хаджииеолу. До освобождението ни от турско робство през 1878 г. в Горна Липница имало 36 турски и 98 български къщи. В селото имало две махали – турска и българска, като между тях имало много голямо оставено пространство. Това днес е централният площад. По време на робството животът в селото се славел със спокойствие и разбирателство, което всъщност е причината да се заселят повече българи тук.
